Искам когато умра да ме направят на портмоне.
Искам да бъда орел с размах на крлете два метра,
сполетян “случайно” от бракониерска оловна жестокост.
Искам да бъда елен, дори ако някой ден ме превърнат в стенна украса
и трябва да гледам със стъклени очи от високо.
Искам да бъда змия, раздробена на чанта,колан и обувки.
Искам да знам за това, да разказвам колко сме лоши.
Искам да съм розов пеликан, с носталгични мечти по “Сребърна”,
обитаващ клетка два на два в някоя реномирана зоологическа градина.
Искам да мога сама да предпазя от нас всички животни.
Искам да бъда акула, поднесена в скъп ресторант за предястие,
или делфин – дресиран, печелещ пари с участие във
Варненскиа делфинариум,
или мечка на синжир.
Искам да кажа на всички – не помагат проклетите акции и организации!
Искам да питам света – колко двукраки хищници го обитават?
Щом всичко останало е храна защо и аз да не пробвам да се продавам?
Искам да бъда с пушка в гората – да дебна, да се наслаждавам,
да видя очите на плячката, която никой не е питал дали й се умира.
Искам щом всички толкова обичаме животните
да не ги обричаме на тристраничен живот в Червената книга.
Искам да знам колко от нас знаят що е това ПЕТА
и заради каква част съществуват термините “ловен сезон” и “ловен билет”.
Искам да съм куче с постоянен адрес Софийските улици
и когато мина покраи спрения Мерцедес на министъра на околната среда,
да го препикая, за да му го върна за отлагането и всички калпави закони.
Искам да вярвам в някой неща, но не в ръждясали таели, забрани.
Защото докато България се конти пред света, мечките ни са по-скоро спомен.
И хората, които правят нещо срещу това са една шепа безработни ентусиасти,
другите са като мен – просто протестиращи морализатори.