– Дядо, дядо, какво разбираш ти под опазване и защита на животните? А, дядо?
– Ох, миличката ми, намери и ти кого да питаш… Какво разбирам аз от тези неща…
– Ама, дядо, нали си стар? Старите хора нали знаят всичко бе, дядо!
– Ами! Старите хора знаем малко, но поне е от опит, дете.
– Е, добре де, кажи ми сега за животните от твоя опит, деденце.
– Че защо от моя, нали ти ме питаш? По-добре да вземем твоя опит.
– Аз нямам бе, деде, нали съм малка.
– Не си чак толкова малка и сега ще видиш, че знаеш много за защитата на животните… Ела, седни тук . Така. Спомняш ли си като ходихме в Русия как намерихме едно черно котенце на пристанището?
– Е, спомням си, ама аз нали го загубих после на другото пристанище…
– Да, но помниш ли какво каза ти тогава? Как ще го вземеш, за да се грижиш за него, за го защитиш от лошите хора, които може да му сторят нещо понеже е едно такова малко и беззащитно? И ти искаше да го пазиш и затова го взе със себе си въпреки че беше бълхясало.
– Ама, деде, аз не го защитих! Нали ти казвам, че го изгубих!
– Знам това, но ти искаше да го защитиш, като го вземеш със себе си и се грижиш за него. Явно не ти е било писано, щом го загуби.
– Аз много плаках, дядо, за това коте – това помниш ли го?
– Помня, естествено, нали с баба ти се видяхме в чудо с какво да те залъжем само и само да не мислиш за това коте…
– А, деде, помниш ли, че аз имах тука коте след това – нали баба ми донесе едно?
– Помня и тъкмо за него исках да те питам нещо.
– Какво?
– Ти това коте много го тормозеше. Само го разнасяше насам-натам, дърпаше му опашката, мачкаше го и какво ли не.
– Ама аз от обич бе, деде, така му се радвах.
– То дали е разбрало, че му се радваш така? Едва ли. За него е било истинско мъчение. Ето, виждаш ли, понякога когато искаме уж да доставим радост на животните, ние ги мъчим и тормозим, за да задоволим собствените си желания. Така ние от защитници на животните, ставаме техни мъчители. Разбираш ли ме?
– Аха. Значи вече не трябва да се радвам на животните, така ли?
– Не, нямах това предвид. Просто трябва да имаш предвид дали и на животното ще му е приятна твоята радост и дали чрез нея ти не го тормозиш всъщност. Така ти го защитаваш от себе си.
– Това не го разбрах.
– Ами, като се отпуснеш да му се радваш и го дърпаш за опашката, да речем, ти го тормозиш, а това е лошо. Значи, ако въздържаш желанието си да му се радваш по този начин ти го защитаваш. Разбра ли?
– Да.
– Е, това исках да ти кажа за защитата на животните. Аз това разбирам – да ги защитим най-вече от себе си.
– Добре де, деде, ама кажи ми как?
– Ами, мисля, че това най-добре би станало, ако възпитаме сами себе си как да се държим към животните и да вземем да ги оставим на мира най-вече.
– Е, как така на мира бе, деде?
– Ами, виж сега… Стария ти дядо не разбира много от природозащитни и животнозащитни организации и тем подобни работи, ама все си мисля, че ние от толкова “грижи” омаскаряваме работата, тая де, за защитата на животните. Все пак природата си знае работата, а ние освен да убиваме и тормозим животните, друго май не правим. Да ти кажа, повечето хора, даже и ти, си мислят, че защитават животните, като ги приберат в своя дом. Но как защитаващ едно птиче, като го затвориш в клетка? Или едно куче, като го държиш вързано на каишка или с наморник? Или рибките в един малък аквариум? За мене това са изгъзици.
– Какво означава “изгъзици”, деде?
– Ами, едно такова като глупости.
– Аха.
– От мене да знаеш, че човекът навсякъде се бърка – и дето му е работа, но най-вече дето ме му е никаква работа. И за животните е така. Така че това има да ти каже твоят дядо за защитата на животните – аз така я разбирам – да спрем да им се бъркаме толкова на животните и животинския живот и да си гледаме нашия – човешкия.
– Ама, деде, то не може така! Нали ние трябва да се грижим за тях. Ако ги оставим, те ще умрат или ще ги изядат по-големи животни!
– Е, по времето на динозаврите нас като ни е нямало и не сме били да ги защитаваме, какво? Оправяли са се без нас.
– Не е вярно! Нали за това са умрели динозаврите бе, дядо!
– Това кой ти го каза? Учителката в училище ли? Няма такова нещо.
– Дядо, знаеш ли аз какво мисля?
– Кажи?
– Ами, аз мисля, че ние все пак трябва да защитаваме животните – дали от нас самите или от природата, но трябва да се грижим за тях. Не може да ги оставим така сами да се справят.
– И как по-точно?
– Ми, нали ако намеря едно животинче само и изоставено, трябва да се погрижа за него – като онова коте на пристанището – за да не му случи нещо лошо.
– Миличка, понякога хората са по-лошо нещо от природата. Така че е по-добре животните да си останат там – в природата. А и ти това коте как мислиш, защо е било на пристанището, а не сред природата, където му е мястото? Защото майка му го е родила там. А тя какво е правила там? Някой човек я е замъкнал там – в града или дори на пристанището…
– Е, да ама, дядо, нали то е в заварено положение.
– Това пък откъде го научи?
– Мама го използва този израз.
– Никакво заварено положение не е.
– Напротив, деде! Ние вече сме сторили лошото и сме се намесили на животните. Сега сме длъжни да им помагаме, защото вече не можем да върнем нещата назад, разбираш ли? Няма как да върнем нещата както са си били. Единствено можем, както ти ми каза, да се държим с тях по-внимателно и да не ги тормозим, като им дърпаме опашките.
– Ха, ха! Ама и ти се извъди един философ. Може би имаш право.
– Деде, знаеш ли какво научих от това, което ми каза?
– Кажи, да чуем.
– Мисля да си взема друго коте у нас.
– Ха, ха, ха! Друго коте?
– Ами, да, да се грижа за него, за да не би друг човек да му стори нещо лошо. И обещавам да не го дърпам за опашката.
– Ами какво ще каже майка ти?
– Е, майка ми… Ще измислим нещо. Нали, деденце?