Съдържанието на статията е отпреди години. Описаното е валидно и към днешна дата.
Човек наистина трудно се разделя с представите си. Особено тези, с които е живял в продължение на години. Свидетел съм на това от около три години, пряко и през цялото време. Нещо, което далеч не е трудно да се разбере в рамките на три минути слушане, просто бива отхвърлено от не малко интелигентни и образовани хора. Не защото не го разбират, а защото не искат да го приемат.
Имам предвид три съществуващи мита за проблема с уличните кучета в България, добили такъв широк и безрезервен прием, че никакви факти и аргументи не са в състояние да ги оборят. Или поне аз не съм намерил начин, въпреки че от години съзнателно експериментирам различни подходи и начини на представяне:
Мит 1: „Има много противоречиви гледни точки и рецепти за решаване на проблема с бездомните животни (кучета)“
Винаги, когато се заговори за темата бездомни животни – било от медии, институции или спорещи граждани – се започва едно безкрайно разменяне на идеи, виждания и опровержения на идеите и вижданията на другата страна.
Участвал съм в доста предавания, интервюта и пресконференции и винаги със се удивявал на категоричното нежелание на журналистите да се излезе извън рамките на клишираното противопоставяне „децата или песовете“ или – в най-добрия случай – „а вие какво решение предлагате“. Медиите толкова упорстват в нежеланието си да загубят темата за бездомните животни като източник на скандали и разправии, че напълно „забравиха“ поне от време на време да я актуализират. А тя претърпя такова развитие в последните три години, че вече е трудно да я разпознаеш. От друга страна е трудно и да си признаеш, че от цели три години вече става дума за друго, а ние си говорим все за същото. И за по-лесно просто пускаме плочата да се завърти още веднъж.
Изглежда на всички е по-удобно тази дискусия да продължава вечно и всички вкупом отказват да разберат, че… дискусията всъщност отдавна приключи. Дискусията отдавна е снета от дневен ред, решенията са отдавна взети, мерките – набелязани. Точката беше сложена преди почти три години с приемането на Закона за защита на животните (ЗЗЖ). Закон, мотан повече от една година (2007) по комисиите на Народното събрание, тъкмо заради обилно дискутиране, но не само…
И тук е истинската „изненада“ (или добре крита тайна): в ЗЗЖ вече се намират отговорите на всички „дискусионни“ въпроси като „какво да правим с бездомните животни“ и „как да го правим“. Отговорите са си там от три години. И далеч не само отговорите! Там се намира рамката за действие, там са разпределени отговорностите, дадени са сроковете и са посочени контролните органи за изпълнението. Всичко, което се очаква от една дискусия е вече свършено, решенията са взети, това е скрепено в закон, законът е в сила от … три години.
С други думи – за все още неразбралите – не, не сме на фаза „идеен проект“… На фаза „три месеца преди рязане на лентата“ сме!
Така че въпросът отдавна не е „какво да правим?“, а „къде са резултатите?“. И най вече има ли изобщо нещо зад лентата, която така или иначе ще бъде отрязана, а парите за нещото оттатък лентата са вече похарчени. Нашите пари, разбира се. Когато се отвори дума за харчене, това винаги се отнася за парите на данъкоплатците.
Всъщност законът задължи – преди три години – общините незабавно да започнат работа по цял пакет от мерки за ограничаване на притока на нови животни на улицата, атакувайки проблема в неговата сърцевина – като пресича причините, а не като отстранява последиците. На общините бе ясно указано какво следва да правят и как да го правят. Беше им даден и срок – три години! Очакваше се за три години упорита работа по целия пакет от мерки общините вече да берат плодовете на работата си – проблемът с бездомните животни да е намерил своето трайно решение веднъж завинаги. Ефективно, хуманно, следвайки европейския и световен опит.
Това, разбира се, не се случи. Законът е правило, което не чини пукната пара ако никой няма и намерение да го спазва, нито някой има намерение да санкционира неспазващия правилата. Иначе казано нещата отдавна не са въпрос на липса на читави закони, а на липса на законност. Ако (още едно клише) „живеехме в нормална държава“, на края на януари 2011 популациите от бездомни кучета трябваше да са вече овладени и явлението бездомно куче – изчезнало от българския градски пейзаж. Същият ЗЗЖ дори предвижда персонални глоби от по 1500-2000 лева за всяко намерено бездомно куче за кметовете на общини след януари 2011. Звучи напълно сериозно, нали!?
Явно обаче само звучи. Общините обявиха открит и яростен бойкот на закона. Успоредно обаче не бе пропусната и най-малката възможност далаверата да бъде изконсумирана изцяло – увеличени щатове, бюджети за „новата дейност“, общински предприятия, договори, възлагания с и без обществени поръчки, пълна липса на контрол и при пълна непрозрачност. Напук на ЗЗЖ и далеч не само на него.
Държавата пък избра позицията да не чупи хатъра на общините. С което бяха сгазени редица други закони, но какво значение има – като си казал „а“ ще кажеш и „б“, а и кой ще ти търси сметка? Ония лумпени „природозащитниците“ ли? Да. Именно. По липса на който и да е друг. С което стигаме и до
Мит 2: Организациите за защита на животните („природозащитниците“, „еко-ххх“ или кой както е избрал да ги нарича) искат по улиците да е пълно с животни(спестявам това за нахапаните деца, бълхите и тениите)
Направете си труда да попитате който и да е активист за защита на животните дали иска на улицата да има бездомни животни. Просто си направете труда! Ако ви мързи или не познавате такъв (което е доста по-вероятно, понеже истинските активисти са наистина малко), ще трябва да се доверите на тригодишния ми опит и лично познанство с повечето от тях.
Никой не иска да вижда всеки ден трупове, да влачи блъснати животни по частни ветеринарни клиники, да се чуди с какво да плаща и къде да ги настани след това, да ходи да снима отровени или застреляни животни и да пише по нощите по форуми, да слуша непрекъснато за извращения.
В някое друго общество може би да, но никой няма илюзии, че лумпенизираното и озверяло родно общество е склонно да намира чар или връзка с природата в присъствието дори на някое малко дружелюбно куче или коте в близост до домовете му, било то обезпаразитено и ваксинирано или не. Така че, вЕрвайте ми, никой не е по-мотивиран и никой не иска по-силно от защитниците на животните това на улиците да няма бездомни кучета и котки. Логиката е доста проста – нека просто не се раждат, ако съдбата им е винаги да бъдат пребити, отровени, застреляни или сгазени!
Тъкмо по тази причина организациите толкова усилено промотират масовата кастрация както на бездомни, така и на домашните животни. Защото всъщност всяко улично животно е било преди това домашно. Или поне майка му е била. Защото когато едно некастрирано домашно женско куче роди 8 и от тях се намери дом само за едно или две, останалите не изчезват, нали? Е да, голяма част умират наистина, но пък кучето не ражда само веднъж!
Тъкмо затова перманентното „прочистване“ на градовете е каца без дъно и никога не може да реши трайно проблема. Освен ненужно жестоко, то е и скъпо. Същото важи и за приютите. Няма значение колко кучета ще бъдат „отстранени“ от улицата тази година, ако притока на нови животни към улицата бълва средногодишния си принос за поддържане на нивото на популацията. Тъкмо този прост за разбиране факт е отчетен навсякъде по света, където проблема е решен. Тъкмо това е заложено и в Закона за защита на животните.
И тъкмо тук лъсва един парадокс, който е достоен за учебникарски пример: по въпроса за бездомните животни всъщност има не разногласие, а рядко единомислие. Макар и с различна мотивация, ВСИЧКИ искат на улиците да няма бездомни животни – и „обичащите“, и „необичащите“, че даже и законодателя, който дори е свършил неговата част от работата като е приел закона. И тъкмо този рядък случай на единомислие (единожелание) се представя през цялото време като лют и нерешим спор между всички враждуващи страни. И се изживява като такъв. И се троши огромно количество обществена енергия в несъществуващ спор, докато главния виновен – общините – се подхилкват над хранилката, а медиите с радост раздухват „скандала“. С което стигаме и до
Мит 3: Общините се мъчат да решат проблема, а защитниците им пречат
Противно на популярните представи, че общините се мъчат да решат проблема, а защитниците им пречат, истината е тъкмо обратната: общините се ослушват, а защитниците ги ръчкат по задниците. Понеже нямат и една хилядна от ресурса, който общините имат, понеже не могат да приберат по домовете си и приютите си всяко ново и ново изхвърлено животно, понеже не могат да пишат актове и налагат санкции за нарушенията на ЗЗЖ – било нарушенията на общините, било „самодейните“ прояви на жестокост и убийства. И понеже вече са платили с данъците си за всичко това, а то е ясно делегирано законово задължение на общините.
Всичко се крепи на привидностите и оттук идва голямото заблуждение – щом ДНЕС не виждаме кучета по улиците значи общината си е свършила работата… Щом след като и днес си пих хапчето и нямам температура значи вече съм здрав… Напротив, ако нещо беше вършено в посока трайно решаване на проблема, през тези три години по улиците трябваше да виждаме хилядите уж кастрирани и върнати от общините животни. Това е съществена част от всяка програма за овладяване на популациите, а на практика всяко кастрирано куче представлява сериозна обществена инвестиция, която е направена с функция и предназначение, а не защото на някой така му е хрумнало. Като част от по-голям проект. А инвестицията иначе е „усвоена“…
Вечният жален припев, в който се пее за празната касичка става смешен ако погледнем фактите – бюджета на пловдивския изолатор например постепенно набъбна до 320 000 лева за 2009! Варненският пък е наполовина, а е отчетена три пъти повече „работа“. Една небезизвестна австрийска фондация, гастролираща по нашите географски ширини пък редовно отчита „обработката“ на 400 животни за един месец в помощ на общините, вкл. и Пловдив, където пък 16 души щатен общински персонал свършва същата работа за … една година! Всичко това е по самоотчетени показатели, каква обаче е истината не може да каже никой, понеже никой не упражнява контрол.
Отново напук на ЗЗЖ, който изрично и нарочно въвежда обществен контрол и задължава кметовете да осигуряват условия за такъв, местните власти го намират за проява на страхотно чувство на хумор да не допускат изтичането на каквато и да е информация. В български изолатор се влиза само със скандал, късмет и в присъствието на минимум двама журналисти с една камера и един общински съветник. Плюс спешно повиканите от управителя на изолатора две патрулки от районното.
Което пък доведе до това защитниците да „открият“ Закона за достъп до обществена информация и за две години да се ограмотят дотолкова, че да печелят практически всички дела в съда срещу укриване на информация за скъпо несвършена работа от кметовете.
В това време държавата си прави пълен пас по отношение на ролята и на контролен орган.
Защитниците „изпробват“ практически целия спектър от институции. С нулев резултат. Изписани са килограми хартия, половината от която директно е влизала в канцеларските кошчета за боклук по стара българска чиновническа традиция. Останалата половина представляват бисери на тема „Как да не свършим никаква работа и да пратим гражданина за зелен хайвер“. Има и не малко отговори с назидателни и възпитателни тиради – рутинна служебна кореспонденция… Присъствието на униформени все повече зачестява при преките срещи с администрацията. Следват протести, шествия и подписки, писане в Европа, задочни срещи в съда, пресконференции. Движението все повече приема лице на гражданска съпротива срещу негодна администрация, произвол и беззаконие.
Което всъщност изглежда е съдба за всяка гражданска инициатива в България, имаща за цел някаква реална промяна.
Къде по-лесно, по-комфортно и по-привично е обаче да продължаваме да си подхвърляме като горещи кестени ту вида на жестоко нахапано дете, ту на куче с отрязани четири крака и като лешояди да се радваме, уж спотаено, на трагедията. Всъщност кое искаме повече – да си решим проблема с бездомните животни или да не го решаваме, защото така ще си загубим една от любимите теми – хубава, скандална, добре „позната“. Или едно от малкото останали ни занимания, с които се самозаблуждаваме че заместваме липсата на истински живот – да махаме лозунги и се подписваме под такава или обратната подписка или както е по-модерно да се казва – петиция. „Аз съм за смърт на помиярите“! „Аз съм против насилието“! „Аз съм за да дойде някой да ги оправи и едните, и другите“!
Аз пък съм за Локо Пловдив…
Автор: Георги Сербезов,
член на сдружение
„Граждански контрол Защита на животните“, Пловдив.
Статията е публикувана във в. Дневник: Зелен, 15 октомври 2010 г.