/ Монолог на едно дете, убило птичка /
Ето ме в гората . Разхождам се с моя верен приятел – кучето. Днес искам да направя нещо,което да ме накара да се чувствам доволна. Чудя се какво да бъде. Гората е зелена, слънцето блести между клоните, а птичките пеят…Да! Днес може да си хвана птичка.
Ще я уцеля с камък и ще я занеса в къщи. Започвам да се оглеждам, за да видя някое летящо създание. И след малко едно врабче кацва на клона на върбата. Аз се приближавам и се прицелвам. Мятам камък и….ето , то падна на земята. Кучето залая весело, а аз изтичах за да видя новия си приятел. Доближих се с усмивка. Чувствах се горда и доволна. Погледнах към птичката. Тя пърхаше с криле и лежеше безпомощно. Беше уплашена и същевременно ранена.Умираше! Усмивката се стопи на лицето ми.Сълзи напълниха очите ми. Бях отнела живота на едно невинно създание. Вместо да я защитя, бях я убила. Чувствах се като убиец. Искаше ми се да не го бях правила.Ние трябва да помагаме и закриляме животните, а не да им причиняваме зло. Сълзите потекоха като порой. Усетих,че започна да вали. Черни облаци се бяха струпали на небето. Като,че ли цялата вселена плачеше. Едно невинно създание умираше. Дъждът сякаш се опитваше да го излекува, а гръмотевиците наказваха мен. Започнах да треперя. Дали от студ,от страх или от болка. Имах чувството,че всички ме мразят и ще ме сочат с пръст,когато ходя по улиците. Все едно съм престъпник! О-о…как можах? Защо убих това бедно създание? Мислите ми се замъглиха и аз се затичах през гората. Но ехото ме гонеше : Защо? Защо? Пред очите ми стояха тъмните малки очички и отворената му човчица. Беше като кошмар.
И изведнъж….. светлина!Събудих се ! Било е само сън. Но душата ми е празна, макар сърцето да е пълно с любов към тези животинки.
Замислям се за птичето и разбирам, че човек не трябва да убива, а да помага и защитава животните.
Вместо да ги нараняваме,можем просто да живеем в един общ свят.