Сънувах сън–необикновен и натрапчиво реален. Видях пустота, чиято огромна паст алчно поглъща всички животински видове – от едри и ловки бозайници до най-дребните горски обитатели. Те вървяха безропотно, с угаснал поглед, сякаш се чувстваха ненужни и бързаха да се влеят в нищото. “Чакайте” – извиках аз, но тънката нишка на съня се скъса и погледът ми срещна празната стая. Празна, не защото в нея нямаше предмети. Напротив, ние хората умеем да се обграждаме с вещи – вещи за удобство, вещи за красота, но липсваше живинката.

Тогава се запитах кога за последен път съм видяла животно. По канал “Discovеry”? Да, чудесен телевизионен канал, една безкрайна екскурзия до всяко кътче на земното кълбо, където кълне живот. А колко изобретателен и причудлив може да бъде този живот – костюмирани в черно-бели фракове пингвини, мустакати морски лъвове, миниатюрни пъстроцветни колибри, зебри в елегантно строго райе, лукави павиани и какви ли още не създания. Камерата ни прави свидетели на тяхната животинска сага – те се раждат, ловуват, борят се за препитание и оцеляване, грижат се за потомството.

И ето от екрана ни гледа царят на животните – суетен и горд, той се любува на собственото си величие, а в златната му грива се гонят слънчеви зайчета. Отсреща стадо пъргави антилопи се носят грациозно, с балетна стъпка, начело със своя водач – хореограф. Още не са усетили опасността… Господи, не симпатичното малко създание с големи и любопитни очи! Опасявам се, че не ще мога да издържа развръзката и превключвам канала. И така уж сме близо до животните, но не съвсем. Гледаме ги с чужди очи и вярваме, че им помагат организациите за защита на животните.

И отново се питам, кога за последен път съм видяла животно? В зоологическата градина? Когато бях малка се радвах на тези четирикраки приятели, подавах им бонбон, а те ме гледаха добродушно, с благодарност, каквато повечето хора са неспособни да изразят. Сега съм голяма и осъзнавам с горчивина, че клетката е затвор и че всяко живо същество иска да диша въздуха на свободата. Животните не са експонати, за да ги отлъчваме от техния уютен домашен ландшафт и да ги караме да позират, както ни е угодно. Макар че като се замисля, зоологическите градини са едно от най-малките ни престъпления. Горските пожари например обезличават, парче по парче, естествената среда на много популации. Техния дом. Как бихме се почувствали, ако някой изпепели нашия дом – обезумели и отчаяни? Уви, така се чувстват и животните, но пък нали те имат един удобен недостатък – не могат да говорят… Това ни прави по-смели. Някои смелчаци имат “убийствено хоби” – да ловуват. Но не като животните за прехрана, в честна борба със зъби и нокти. Не, ние – върхът на еволюцията, ловуваме за трофеи, за спорта и разбира се с оръжие. Иначе как се стигат бързоногите сърни и как се излиза с голи гърди срещу свирепи хищници? Много по-безопасно е да пращаме патрони по беззащитни живи мишени. Нека обаче не забравяме, че изтребването дори само на един единствен вид, бавно и сигурно предрича гибелта и на останалите членове от даденото съобщество. Подобно на камък, хвърлен в спокойно езеро и предизвикващ концентрични кръгове с растящ диаметър. Някой ден те могат да обгърнат и “хомо сапиенс”, дори и той да се е окoпирал на отсрещния бряг. Затова да помним, че всеки хвърлен по природата камък, рано или късно се връща при злосторника.

Надявам се да не Ви звуча поучително, просто искам да алармирам своето и Вашето съзнание… Но ето, че се сетих, последния път, когато ходих на село, зърнах лисица. С дълга пухкава опашка и лукаво вирнато носле – като в приказките. Някой ми каза да си намисля едно желание. Е, няма да го казвам, защото няма да се сбъдне. Сещате ли се какво е? Може би да направим нещо повече за защита на животните? Не, те не се нуждаят от нашата защита. Те копнеят за любов. Обичаме ли ги, ние не бихме ги наранили!

И накрая Ви моля, пожелайте си и Вие едно желание. Нека всички сме щастливи, хора и животни, в добрия стар Космос!